Ultimate magazine theme for WordPress.

Вельо Горанов се пропива покрай трагедията в „Индиго“ (Събира хартия и желязо като клошар)

0

- Advertisement -

Доайенът на мимодрамата у нас Вельо Горанов, който почина на 74 навръх Коледа, е сред най-интересните личности в арт гилдията. Дългогодишната му кариера е тясно свързана със „Сълза и смях“, където смъртта го заварва като заместник-директор.

Участва в 40 игрални филма, между които са „И дойде денят“ (1973), „Авантаж“ (1977), „24 часа дъжд“ (1982)… Моноспектаклите му са връх в жанра. „Един мим разказва“, „Дон Жуан“, „Болеро“, „Незавършен танц“, „Швейк“, „Последният запис на Крап“ му носят международни награди и овациите на познавачите. И понеже в българския мед винаги има лъжичка катран, Вельо преживява драми и приключения, напълно достойни за криминален сценарий.

Самият актьор е разказвал, че в началото предпочита да играе без думи заради тежкия старозагорски диалект, въпреки че завършва като отличник класа на Боян Дановски във ВИТИЗ през 1971. По това време на пантомимата се гледа като на „западна“ глезотия, но Вельо започва все повече да се вълнува от безмълвния жанр, пише „Галерия“.

След 10 ноември 1989 тръгва мълвата, че трупата „работи“ с парите от червените куфарчета на Андрей Луканов. Причината е проста – директор е Гертруда Луканова, една от сестрите на БСП лидера. Мутрите също проявяват интерес към доходите на шапитото. За да издържа театъра, Вельо основава транспортна фирма, произвежда пиратски касети, принуждава се да общува с хора от сивата икономика и подземния свят. Сред най-големите му фенове е Иво Карамански, от когото артистът твърде наивно взима заеми, разчитайки, че бизнесът ще успее. Тегли 2 милиона и от банки, но след време трябва да връща 16 заради гигантските лихви.

Прибират му международния паспорт като кредитен милионер и не може да изнася високодоходни мим представления из Европа. Хората на Поли Пантев пък го връзват за две дървета на Витоша без дрехи, но той се измъква толкова е пластичен и изобретателен.

Но най-голямата трагедия остава случаят „Индиго“. Именно шапитото на театър „Движение“, което Вельо дава под наем за дискотека в стадион „Юнак“, става арена на ужаса, при който загиват седем деца. Тогава Горанов се пропива и стига дотам, че събира желязо и хартия, за да изкара за ракия.

Спира с пиянството, когато вижда, че една нощ несъзнателно е написал „Уморих се да живея!“. Към театъра го връща Стефан Данаилов, който го назначава отново в „Сълза и смях“.

Вельо не е лесен за общуване, казват в съсловието. Той е в твърде сложни отношения и със самия Марсел Марсо, който се смята за най-големия мим в света. Двамата кръстосват шпаги още при запознанството си. Французинът решава, че българинът го иронизира в своя статия за полско списание. Вельо кани колегата си в София като специален гост на театър „Движение“ и се изясняват.

Но през следващите години Марсо отказва да излезе на всеки фестивал, в който участва и Вельо. Горанов никога не е спирал да режисира.

След като Вельо се пенсионира, става ясно, че боледува от вирусен хепатит Б в напреднала фаза. Но овладява паниката и започва да тренира, освобождава тялото си от 20 килограма, за да е готов с битката с диагнозите. Помагат му йога практиките, с които се занимава от 12-годишен.

След шест месеца отново е под прожекторите в „Сълза и смях“ за соловите си мим представления. Напоследък пише къси разкази, огледални на житейската му философия, събрана в няколко думи: „Силата идва от провалите“. Според него мечтите не бива да пълзят, а духът да остарява, иначе човек е мъртъв.

Вельо Горанов ще продължава да живее чрез трите си дъщери, внуците и студентите си от ВИТИЗ, които работят в Европа.

Прегледана: 17454

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече