Мариус Куркински в най-откровеното си интервю: И без пандемията си живеех в пълна социална изолация! От 30г. в България сме като в епидемия

Мариус Куркински е човек, способен и да те вдъхнови, и да те усмихне, и да те накара да се замислиш за много неща. Дори аурата му е такава, че край него се чувстваш в друго измерение. Тези дни култовия театрал отново разтвори душата си пред „Уикенд” и ни сподели какво го вълнува в разгара на пандемията.

– Г-н Куркински, как прекарахте Великден и постите?
– Православен християнин съм и постя задължително. Тази година за мен Великият пост беше без нито едно мое представление на сцена. Това е дар, за който съм благодарен на Бог. Каквото и да си говорим, театърът е все пак светски живот и изисква друг тип общуване – по-шумно, дори екстравагантно присъствие. Имах възможност сега за повече мълчание и стихване. Никога през живота си не съм работил в Страстната седмица преди Великден, но този път Господ така устрои нещата, че да имам и първия си Велик пост без работа. Това в личен план е изключително важно за мен. Не съм най-праведният човек на света. Както всички и аз съм грешник, но това не пречи да си подобрявам морала и да се стремя да правя добро на себе си и на другите.

– Одобрявате ли решението на Светия синод храмовете да не се затварят по време на коронавирус пандемията?
– Искам да помоля някои хора – тези, които не са просветени, да си спестяват излишните коментари. Радостен съм, че не беше затворена църквата и има служби. Благодарен съм. На църквата не бива да се гледа като на стопански бранш. Тя е живата връзка с Бог. Слава на Бога, че нашият синод много разумно и мъдро действа. Радостен съм и че правителството го подкрепи.

– Чия бе идеята моноспектакълът ви „Черното пиле” да се излъчи онлайн по време на извънредното положение, когато театрите са затворени?
– Моя. Реших да проверя в този критичен момент кой ще се сети за мен. Исках да си направя проверка като актьор, какво струвам. При първото излъчване немалко хора откликнаха, писаха ми цели семейства. Оказа се, че възрастни мъже и жени много са харесали спектакъла. Това ми даде доказателството, че публиката е пожелала да се срещне със сценичното произведение и мен.

– Кое представление на моноспектакъла пуснахте онлайн?
– 100-ото представление от 19 април 2019-а в зала 1 на НДК. Монтирах го в във вариант с повече близки планове, за да може по-интимно да се стигне до изпълнението ми. Мнозина от публиката споделиха, че се е получила връзката. „Черното пиле” по някакъв начин е свързано с днешната криза. В спектакъла става дума за обществото в криза. Хората нямаха работа и занаятчиите не знаеха как да си изкарват хляба. Спомням си в нашата близка история поне 4-5 такива периода, през които минахме. Винаги съм твърдял, че ние за съжаление съществуваме в криза и тя не е само икономическа. Пандемията дойде отвън, дойде някакъв непознат страх и някакво зло от нов тип. Сигурен съм, че тепърва ще излязат разследвания откъде и как се появи.

– Кога ще бъде пуснат по кината филмът ви „Засукан свят”, който заснехте за 100-годишнината от рождението на Николай Хайтов?
– Филмът е завършен. Представихме го в НДК. На 25 април трябваше да бъде пуснат по всички кина, но заради извънредното положение това нямаше как да се случи. Може би ще влезе в салоните най-рано през есента. Ще обсъдим ситуацията с Би Ти Ви, които са разпространители на „Засукан свят”. Нищо не се знае, утре може да се окаже например, че е дошла нова вълна на заразата.

– Липсват ли ви срещите с публиката?
– Да, това е нещото, което ми липсва най-много. Освен близките ми роднини и приятели, публиката е моята любов, която се оказа взаимна. Чувството е като да ти липсва любим човек, с когото сте принудително разделени. Но аз не се оплаквам и не бива да го правя. Поддържам връзка с хората в интернет. Във фейсбук страницата ми чета посланията им, за които им благодаря. Това също е вид връзка. Последно играх пред публика на 25 февруари в Пловдив и засега паузата не е чак толкова голяма. Търпима е, като лятна ваканция е. Като гледам обаче самочувствието на някои, се чудя дали и друго зло няма да ни връхлети.

– Как виждате театъра след пандемията?
– Много ме впечатли как една дума успя да направи така, че да се затворят страни и да рухнат икономики. Този свят, демонстрирайки външно своята свобода, изведнъж беше затворен – с една заповед. Хората дълго след края на пандемията ще имат страх да общуват нормално поради голямото облъчване. Приемам и се съобразявам с изолацията, защото смятам, че така предпазваме себе си и околните. И в никакъв случай не искам да натрапвам театъра на хората, докато те сами не го потърсят. Няма да бързам, искам първо да видя, какво ще се случи с нас самите като общност, до каква степен ще се променим, какви поражения ще нанесе страхът. Няма да съм от онези, които след пандемията ще настояват за възстановяване на всички представления. Много години съм с публиката и знам, че натискът върху нея не е ползотворен и необходим. Трябва да има взаимно търсене. В театъра е като любовта между двама души. Не е ли взаимна, има проблеми. Ще изчакам да видя как ще се развият събитията.

– Преди карантината бяхте доста деен. Стоенето вкъщи изнервя ли ви?
– Не. По принцип съм вторачен в себе си човек, повече егоистичен. Като млад по някакъв начин успях да избягам в усамотение в личен и професионален план от този така устроен свят. Дълго време правя моноспектакли и сега си давам сметка, че това е някакво мое бягство в устройството на света, което аз не харесвам. Не ми допада светското. Да, изолиран съм много отдавна. Изолацията, наложена понастоящем заради пандемията, не ме изнервя. Притеснявам се единствено след като бъде овладяно заболяването и всичко свърши, да не стане същото, каквото беше преди Ковид 19 – да не сме със същата страст към потребяване. Напоследък се бяхме втурнали да подражаваме на света.

– Как минават дните ви в изолация?
– Стоя в пълна изолация, излизам много рядко. След юбилейния ми спектакъл „Мариус 50” имах доста турнета из страната. Бях свръхконцентриран, в голямо професионално напрежение. Изведнъж ми се стовари извънредното положение като причина да спра. В началото ми подейства добре, като едно преосмисляне. Сега, като са минали няколко седмици, започвам малко да се притеснявам, мислейки си откъде дойде това нещо, как се допусна при толкова развита медицина и технологии да стигнем дотук, да се затварят развити държави и да рухват цели икономики. Имам си мои вътрешни съмнения, теории, но не искам да ги споделям. Сега е важно да се излезе от този хаос на информация и стрес.

– Ще се смирят ли хората?
– Да. Когато ходя до магазина, виждам променените погледи на хората, даването на толеранс на другите. Все дребни неща, които преди ги нямаше. Това са хубави знаци. Такива са и проявите на дарителство и многото доброволци. Кой преди месец е мислил, че в българите ще има толкова благородство. Хората станаха по-човечни, явно поради откриването на братството и съвместното съжителство. Но тъй като в обществото ни има групи, които не са податливи на обществените препоръки, се притеснявам от това, което може да произтече от тях като агресия. Трябва превенция срещу агресията и битовата престъпност, нападенията и обирите. Дано да се вземат мерки в тази посока.

– Много хора са притеснени финансово в момента…
– Как няма да са, като много от тях останаха без работа? Аз като свободен артист също съм притеснен. Никога не съм бил на щат, а през годините в много от държавните театри не съм бил допускан да играя. Понасял съм доста негативи във всякакъв аспект. Реално не зная кога хората ще се върнат в театъра, но не искам да се оплаквам. Тежко е положението, но това не е нещо ново в страната ни – продължава повече от 30 г. Ние сме в като в пандемия от много време, това е трагедията. Имал съм кредити преди години, но вече нямам, слава Богу.

– Все още ли близките ви приятели ви наричат Курки?
– Почти не, малко се позабрави. Кризата измести и псевдонимите, и артистите. Имахме и нужда от това. Аз самият се бях взел много на сериозно – чествах юбилей и т.н. Случилото се е като знак, че трябва малко да спра с това изявяване и самопревъзнасяне. Разбира се, ще продължа с театъра, ако е рекъл Господ. Всичко обаче занапред ще е доста различно. Баща ми още от август 2019-а започна да ме кара да спра. Опитах се да му кажа, че подготвям нов юбилеен спектакъл „Мариус 50” и ще го играя в спортната зала във Варна, а след това в „Арена Армеец”. „Не, в никакъв случай! Не го прави! Трябва да спреш, какво още искаш?!”, отвърна ми той. Все не можех да си обясня откъде идваше това негово искане към мен. Сега си давам сметка, че явно по бащински е усещал, че съм пред някакъв предел и трябва да се смиря и замисля.

– Баща ви и брат ви как са?
– Непрекъснато сме във връзка. За Великден исках да отида при баща ми, но ме посъветва да си остана в София поне засега. Добре е той, а брат ми и семейството му – също. Татко си има градина във Варна, обработва я сам. Неговото поколение е свикнало на работа. Непоклатим е психически. От човек като него може много да се научи. Благодарен съм, че съм израснал в семейство на толкова честни, добри и трудолюбиви хора.

– Години наред не можете да преодолеете загубата на майка си. Последният ви разговор с нея за какво беше?
– Сбогува се с мен по телефона… Минаха 10 години от тогава и смятам, че не е редно да се говори сега за това. Твърде е лично.

– Какво може да ви зарадва?
– Имам щастливи минути всеки ден. Тези дни говорихме за пиеси, които евентуално ще се правят за следващия театрален сезон. Искам да режисирам, много ми липсва работата с актьори. От „Синята птица” през 2016-а не съм правил режисьорско представление. Какво друго ме радва? Впечатлен съм от доста неща. Детайли, които виждам по новините, човещината. Вълнуват ме внезапните прояви на добрина – като например това възрастна жена, която изнемогва, да си дари пенсията. Бяхме позабравили, че сме заедно…