Ultimate magazine theme for WordPress.

Вежди Рашидов: Животът ме е срещал с всякакви предатели – от префинени мерзавци до ниска класа помияри

0

- Advertisement -

Шестте години, които Вежди Рашидов изкара начело на министерството на културата, са рекорд – в най-новата ни история никой друг не е оглавявал ведомството на бул. „Стамболийски” №17 толкова дълго. Знаменитият скулптор беше министър в първите два премиерски мандата на Бойко Борисов, а сега е председател на комисия в Народното събрание.


Поводът „Уикенд“ да потърси Вежди точно в този момент е неотдавнашното му посещение в Турция. Ваятелят беше част от делегацията на премиера Бойко Борисов в Анкара и може да говори компетентно по темата дали трябва да се страхуваме от нова бежанска вълна към южната ни граница. Разбира се, разпитахме г-н Рашидов и по много други общетвени, политически и културни въпроси, не подминахме темата за коронавируса, а и го помолихме да повдигне и завесата на личния си живот.

– Г-н Рашидов, изплашен ли сте от коронавируса? Какви са мерките, които взимате да се предпазите?
– Една епидемия, която се е превърнала в пандемия, трябва да плаши всекиго, защото става дума за самия живот. „Безстрашните“  могат да засегнат живота на много други хора, както и своя. Затова човек трябва да има и волята, и дисциплината да запази както себе си, така и всички останали. А в едно извънредно положение всички са длъжни да спазват разпорежданията.


– Имунитетът на българските граждани може ли да издържи едно такова предизвикателство?
– Българският народ с нищо не е по-малко или повече от всеки друг народ. Проблемът е в световни мащаби. Затова ние трябва да бъдем част от световната дисциплина. Смятам, че всички разумни хора трябва да са наясно, че това е една форма на биологична война. В тази ситуация хората следва да знаят какво е това извънредно положение и всичко, което професионалистите и властта разпореждат, трябва да се изпълни безпрекословно. Неприятното в тази среда е да виждаш единичен случай, когато медицински работници абдикират от задълженията си, като подават оставки или рекетират правителството. В такъв момент това е недостойно и във време на извънредно положение това се смята за дезертьорство и предателство. Добре е, че това а единични случаи.


– Адекватно ли се води борбата срещу кризата? Мерките достатъчни ли са, или трябва да бъдат още по-строги?
– Мерките е нормално да са само форма с много неизвестни. Но тук бих казал, че са за поздравления бързата реакция на правителството, изключително адекватната реакция на председателя на щаба проф. Мутафчийски и неговия екип, които заслужават адмирации и доверие на обществото. Аз лично искам да изкажа своите човешки благодарности към всички млади стипендианти, стажанти и студенти, които доброволно се вдигнаха да помагат. Тези хора са пример за човешко достойнство и морал. Както и всички български лекари и медицински специалисти, които са в тежък режим на работа и водят тази битка на първа линия.А колкото до икономиката на държавата и бизнеса на хората – то е пределно ясно, че тази криза ще нанесе своите поражения. Но най-важен е човекът и неговият живот. А за пораженията в бизнеса – светът помни много войни, кризи и бедствия, които са нанасяли щети и след това човечеството отново се изправя на крака. Нека си спомним само един малък пример с Фукушима – как една централа унищожи един  град и имаше хиляди жертви, а цял един район бе облъчен с радиация и въпреки това всички тези хора, обединени в името на живота, се изправиха на крака и възстановиха нормалното си съществуване. Нека това бъде пример на всички ни. Смятам, че всеки народ ще намери правилния път и животът ще продължи. Затова нека всички бъдем разумни и смирени.


–  Намаляха ли страховете ви, че България може да бъде залята от бежанци, след визитата, която направихте с премиера при Ердоган?
–  Фактът, че българската граница е спокойна, говори за това, че разговорите, които президентът на Турция и премиерът на България проведоха, са ползотворни. След връщането на българската делегация основната тема на говорене беше за добра дипломация и диалог. Радостното е, че това започна да се говори от Европа, в ЕС. Необходимо е разумът при всички да надделее, защото ситуацията, която съществува, е като барут в буре. При неправилни действия може да избухне, от което потърпевши ще бъдем не само тук, но и в цяла Европа. А в крайна сметка необходимостта от голяма политика е необходимост от разумни хора, които могат да правят политика с думи, а не агресивната посредственост, която би довела до сериозни конфликти, за които по-късно може всички да съжаляваме. Именно затова е необходим повече разум и диалог.


– Ще ни защити ли оградата на границата?
– Оградите са превантивна мярка. Когато голяма група хора на талази потегли като лавина в някаква посока, то тогава и Господ не е в състояние да спре това. То е като природните бедствия, които винаги са извън възможностите и контрола на хората.


– Приятелско ли е отношението на Ердоган към България или прагматично? Ако е приятелско, на какво се дължи, ако е прагматично, какво го кара да бъде такъв?
– Всеки държавник трябва да бъде прагматичен, длъжен е да защитава националните си интереси. Ердоган и премиерът Борисов правят точно това. Но тук трябва да отбележим, че талантът на Бойко Борисов е да бъде диалогичен, човек, който прави всичко възможно да вникне не само в нашите проблеми, но внимателно да разбере и проблемите на съседа си – може би на това казваме, че е висш пилотаж в дипломацията. Ако от 5 г. насам българският народ живее спокойно, спи спокойно, то това е плод именно на тази дипломация.


– Мнозина в Европа гледат на Ердоган като на султан и самодържец. Вие лично как гледате на него?
– Ако човек гледа през тази призма всичките 27 европейски държави, то има опасност да оприличи всяка една от тях на нещо, като ги „охарактеризира“ подобаващо. И някои от тях биха били доста комични. Но ако говорим сериозно – Турция е една много голяма и по територия, и по население държава, със силно развита икономика, преживяваща своя възход и кризи. А колкото до президента Ердоган, не би било честно, ако не признаем, че е политик с много опит. Турция е многомилионна страна с много групи етноси, а числеността на тези групи варира между 6 и 12 милиона. Държава, която има реална война на едната си граница, даваща редовно жертви, в която всеки месец има атентати и терористични атаки. Държава, преживяла реален опит за дестабилизация и преврат, икономическа изолация – в такава ситуация много други страни не биха издържали. Лично аз смятам, че Ердоган е готов за всякакви реални преговори, личното ми впечатление е, че е изключително диалогичен човек. По-скоро смятам, че Европа в такива трудни моменти на наличие на бежански проблем, който иска да стигне не до Турция, а до развитите западни държави, не бива да бъде високомерна, за да се седне на масата на преговорите. Колкото и странно на някои да звучи, смятам, че поведението на Борисов е едно от най-адекватните в този момент и европейските лидери могат да се учат от него.


– Присъствието ви в делегацията на премиера беше ли свързано с културни въпроси, говорихте ли си за изкуство и култура в Анкара?
– Да, не съм пропуснал възможността да търсим пътища за обмен на култури между двете държави. Ще напомня, че аз бях министърът, който подписа споразумения за копродукции в киното с няколко държави, между които и Турция. През моите два мандата се върнаха екзархийските имоти, за които България се бореше десетилетия наред. Стана възможна реставрацията на уникалната желязна църква „Свети Стефан“, която гниеше години наред, а сега е перлата на Златния рог. В метоха срещу храма направихме чудесен музей. Смятам, че имаме много добра идея с моите приятели Евтим Милошев и Любо Нейков за създаване на филм за Ататюрк – за неговото пребиваване в България като военен аташе и любовта му с една красива българка, дъщерята на ген. Ковачев. Това е прекрасна, чувствена, всеотдайна тръпка между двама млади и красиви хора от два различни свята и религии. Раздялата им, техните странни пътища в живота, съдбата, която всеки един изпраща нанякъде… А в смъртта отново са в съзнанието си един за друг. Аз наричам това една невъзможна любов.


– Как се възприема тази идея в Турция?
– Възприе се добре и от нашия премиер, и от президента Ердоган. Пътят е отворен, предстоят срещи с турски кинематографисти. Дълбоко се надявам, че ще бъде създаден добър, човешки филм, който да получи световно признание.


– Запозната ли е Турция с постигнатото от България в областта на културата?
– Разбира се, че за Турция не е тайна онова, което българската държава успя да направи от Лувъра до всички световни сцени и да представи своята култура на големия културен терен – там, където трудно се стига. Турция също е наследник на много различни култури. Нека не забравяме, че на нейна територия се намират едни от най-големите центрове и градове на Византия – като започнем от Троя, Бергамо, Ефес, Приям, Малка Спарта и Аспендос, уникалните скални манастири на Кападокия, носещи белезите на началото на християнството, сериозни артефакти на персийска, ислямска и османска култура и архитектура. Изобщо – както ние, така и те сме с богато културно наследство.


– Какво бихте посъветвали Гърция и ЕС да променят в политиките си към Турция?
– Смятам, че Гърция като наш съсед и приятелска държава заедно с всички останали европейски страни трябва да успокоят големите си страсти, за да може да се води нормален диалог. Само това поведение може да доведе до добри резултати и решения. Злото ражда само зло.
– Стана дума преди малко и за Лувъра… Наистина ли никога повече няма да видим българска експозиция в този музей след последния скандал, който избухна с иконите и отмяната на изложбата?
– Не мога да отговоря на този въпрос. Онова, което знам, е че 1300 години, откакто съществува България, това не се е случвало. Подобни опити са правени по времето на Людмила Живкова и още някои министри при социализма. За щастие, когато аз бях министър преживях удоволствието да видя малка България изложена с близо 2000 произведения от древна Тракия в най-хубавите зали на Лувъра. Доживях да видя и втора българска изложба в този световен музей – Преславското злато. Естествено е като човек, имал щастието да отвори тези врати, положил огромни усилия това да се случи, да се почувствам зле, когато тези отворени врати хлопват пред нас. Жалко, много жалко!


– Кой е виновен?
– Месеци наред липсата на куратори и експертни групи, безхаберието на администрацията на културното ведомство, чиято работа и задължение като експерти е да уточнят зали, наименование, тематика, периодика, дати за откриване, направиха така, че Лувърът да продължи своята политика и път напред, а на нас деликатно ни съобщиха, че имат програми за следващите десет години. А догодина изтича второто петгодишно споразумение за сътрудничеството ни с Лувъра, което аз подписах като министър. Аз като що год и интелигентен човек с личните ми контакти разчитам тези знаци и деликатното сбогом, което ни казват. Сънят е прекрасно нещо, но не в институции, които касаят авторитета на България, а вкъщи.


– Често ли ви се налага да перете „кирливи ризи“ на тоя и оня?
– Да, в живота човек непрекъснато пере нещо. Единствената разлика е в това чия риза е и колко тя е мръсна.


– Съжалявате ли, че лансирахте Боил Банов за министър?
– Смятам, че каквото и да е лансирано, това са пълнолетни хора. Когато приемат задължения, те трябва да могат да носят отговорности. Бих съжалил, ако несъзнателно съм подвел премиера, защото всички крайни отговорности падат върху него.


– Не търси ли министър Банов вашите съвети?
– Аз по принцип непоискани съвети не давам, особено на хора, които се еманципират бързо и ги завладява чувството, че са специалисти по всичко. Тази амбиция води винаги до грешки, които трудно хората с комплекси осъзнават. Затова те търсят друг виновен, а не себе си. Във властта това се нарича наполеонов синдром. Разбира се, че глупостта не е порок, но може да се превърне в голям проблем, от което потърпевши са не тези, които го създават, а тези, заради които е направен, въпреки че отговорностите са само лични. А  колкото до мен, който ми поиска съвет, както го прави премиерът – за което му благодаря, да, аз съм насреща.


– Чувствате ли се понякога предаден?
– Предателството е част от живота. То съпътства винаги лицата с комплекси за малоценност, с малък капацитет на възможности, с големи амбиции за кариера Тази сила ги прави хора, които не носят благородството на благодарността, а единствено егоизма и личните интереси. Именно затова народът има една поговорка за такива хора – няма ненаказано добро. Тази тема не е маловажна. Няма да забравя дългите ни вечери, прекарани с големия поет Любомир Левчев, с когото разсъждавахме за приятелството, предаността и предателството. И самият живот показва, че всичко това, което той ми е разказвал, е потвърдено от живота. И най-странното е, че предателите не са тези, които с охота бих ги подминал или бързо забравил. Предателите са винаги между най-близките – тези, в които си инвестирал вяра, приятелство, обич, доверие. Именно те стават предатели. Те са различни единствено по манталитет, по талант и по умствен багаж. А останалото е един и същи акт на действие. Животът ми е предлагал много варианти на предателство – от най-талантливите до префинени мерзавци, а напоследък и ниска класа помияри. Това е животът – не винаги човек може да се къпе в чиста вода.


– Има ли злоупотреби в Министерството на културата и вие като председател на Комисията по култура какви мерки бихте взели за изкореняване на порочни практики? Смятате ли, че над някои министри е разпънат чадър?
– Доколкото поне малко разбирам от политика, аз съм председател на комисия в законодателен орган, а не на комисия към изпълнителната власт. Аз се надявам, че прокуратурата, която е много активна в борбата с корупцията, ще направи своите сериозни разследвания и ако установи нарушения, за които се говори в публичното пространство, ще въведе ред и правда навсякъде,и. Дълбоко вярвам в нея, че както е започнала, ще се справи с всички етажи на властта и сериозно разчитам прокурорът да вземе сериозни мерки за преустановяване на протестърската мрежа на каолинов господин, която се е превърнала в платена професия и група за натиск върху легитимните власти в управлението и върху отделни хора, които не са в обсега на техния контрол. Превърнали са я в незаконна професия и лост за натиск върху всичко, което не обслужва техните интереси. Това деморализира цялото общество и омърсява човешки съдби. Това е и опасно за националната ни сигурност.


– Чувствителен сте по тази тема…
– Крайно време е държавата да се отърве от наглостта на децата на тежката комунистическа номенклатура, отхранени със златната лъжица на социалистическия лукс и днес станали крайни демократи, отглеждани незнайно защо от американски фондации. Крайно време е тези хора да отидат там, където им е мястото, за да се даде шанс на пострадалите от онзи режим – и те да се развиват в своята страна, съгласно всички демократични принципи. Всички тунеядци, гравитиращи в корпоративни фирми и интереси на хора с розови бузи и каолинови владения, както и самопроизвели се „конфуцийчета” най-накрая трябва да отидат там, където им е мястото. А що се отнася до майсторите и създателите на чадърите над този и онзи, то и техните имена са известни и рано или късно дъждът и за тях ще спре. Какво да се прави, малка държава с дъждовно време.


– Ако премиерът свали доверието от министър Банов, готов ли сте да се върнете на министерския пост?
– Първата част от въпроса не е към мен, а към премиера. Не мога да отговоря вместо него, негови са правомощията изцяло. А колкото до мен – казвал съм го ясно – часове преди клетвата за третия мандат аз и моето семейство взехме важно решение за моето оттегляне. И това наложи да предложа на премиера кой да бъде на моето място. Единствен премиерът може да слага оценки и да кани  който и да е в правителството, така че нищо повече не мога да коментирам.


– Ако предположим, че сега поемете поста министър на културата, кое е онова, което ще направите през първите месеци?
– Този въпрос е малко като това „ако баба ми беше мъжка, щях ли да й казвам дядо“. Но нито баба ми е мъжка, нито аз съм министър в момента. Колкото до това какво бих направил, бих уволнил всички онези, които с бездарието и некомпетентността си направиха възможно да се омърси и името на учреждението, и на институцията, и на думата култура. Но това е дълъг разговор. Времето най-добре ще подскаже кога да се направи равносметката. А такава ще има. Равносметка ще има и за майсторите на чадъри.


– В парламента кои са най-неотложните ви задачи?
– Най-неотложни са законите, които Комисията внася – почти всеки месец по един.


– Ще има ли успех на изборите Слави Трифонов. Възможно ли е народът да види в него нов „спасител“ и не е ли това страшно за бъдещето на страната?
– Ако това е бъдещето на българската политика, то тогава няма за какво да говорим за държава. След като от 1990 г. се позволи един човек да направи подмяна на ценностната система на цяла държава, колкото и малка да е тя, като основно беше проводник на пошлата музика, на пошли текстове, изиграл опростачването на цяло поколение, то сега ще има реална възможност с такова политическо шоу да опростачим целия Балкански полуостров.


– Каква игра играе Слави Трифонов с влизането си в политиката?
– Аритметиката е много проста – с една малка група да влезе в ролята на балансьор, за „да позлати“ пръстчето си, с което ще натиска едно или друго копче. Това е пътят за забогатяване на селските тарикати.


– Кога престанахте да харесвате Слави Трифонов?
– Въпросът не е дали аз го харесвам или не. Никога не съм имал в живота си слабост към мъже с обици и лакирани нокти. Аз съм човек, живял дълго и помня всичките му песнички на ухо по масите на новозабогателите персони и „интелектуалци“ с дебели вратове и тежки синджири. Откъдето е придобил дори походката и манталитета си.


– Заслужена ли е съдбата на Васил Божков?
– Познавам Васил Божков. Виждал съм го няколко пъти по повод колекцията му, за която мога да кажа само суперлативи – изключителни произведения. Винаги съм се възхищавал на хора, които имат отношение към изкуството. Моят живот мина в създаване на изкуство и добре познавам ролята на потребителите на изкуството, на колекционерите, от които всяко общество има нужда – те инвестират в култура, навсякъде по света тези хора са уважавани. Бил съм и на изложба на Божков, организирана от проф. Божидар Димитров в залите на НИМ. Прекрасна изложба! А това, което се случи, е в компетенциите на  прокуратурата. Не познавам нещата отвътре.


– А Елена Динева – жената до Божков, познавате ли я?
– От Елена Динева впечатленията са ми добри и приятни – дама възпитана, интелигентна, красива и образована. Имах удоволствието да я видя на моя изложба в галерия „Сан Стефано“, откъдето тя си купи мои скулптури. Там всяка година на рождения си ден правя изложба.


– Какво трябва да се направи с колекцията от антиките на Божков?
– По света има много частни музеи и колекции. Като музея „Пино” във Венеция, фондация „Картие” в Париж, като музея „Пол Гети” в Америка, музея „Мег” в Ница, фондация „Гулбикян” в Португалия, музея „Корита” в Япония  и десетки други. Никой собственик на шедьоври не е отнесъл в гроба нито едно произведение. Каквато и да е съдбата, каквото и държавата да реши, то тази колекция (на Божков – б. р.) е и ще бъде в България, от което българската държава и култура няма да е по-бедна, а напротив –  ще е по-богата. Затова смятам, че съхранението на артефактите трябва да е много отговорно.


– Когато влязохте в правителството, декларирахте, че сте милионер. Все още ли сте такъв? Повлия ли ви случващото се с КТБ?
– Още преди да стана министър, надлежно съм си декларирал средствата, както изисква закона. И продължавам да декларирам всичко честно и прозрачно пред съответните институции. А дали ми повлия на здравето – определено да.


– Остава ли ви време покрай политиката за изкуство и какво предстои да видим от вашето творчество?
– Ако човек през целия си живот е бил в ателието и само малка част – в кабинет, то трябва да е ясно, че ще предпочете това, което е правил цял живот – ателието си. Да, разбира се, че се подготвям за 70-годишния си юбилей, който е след близо 2 години. Подготвям нови изненади и за зрителите, и за моите почитатели, и за моето семейство. Но нека засега да запазя нещо в тайна, за да има изненада наистина. Пък и враговете ми са в очакване, и те имат нужда от емоции.


– Какви книги четете? Какви филми предпочитате?
– Не крия, че имам слабост към българската и световната поезия. Наскоро приключих с една книга – „Трима другари“ на Ерих Мария Ремарк, а сега предстои да прегледам книгите, подарени ми от самия Орхан Памук. Колкото до филмите, един от най-любимите ми е „Амадеус“. Както и „Кръстникът“, и „Козият рог“. И най-вече филмите, които много малко ме ангажират със сценария, с режисурата, с актьорите си дори – най-важното е да мога, гледайки ги, да заспя.


– За какво мечтаете? Има ли мечта, от която сте се отказал?
– Мечтая животът да е безкраен. И се отказах да мечтая за безкрайния живот. 

Прегледана: 8979

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече