Певец №1 на България Васил Найденов: Време е вече да намаля темпото, чувствам се преекспониран

И малките деца знаят, че Васил Найденов е певец №1 на България. Затова няма да изреждаме музикалните му успехи, само ще отбележим, че освен гениален изпълнител, той е и изключителен философ – размислите му за заобикалящата ни действителност са впечатляващи.
Традиция е във всеки новогодишен „Уикенд” да публикуваме интервю с Кеца. Спазваме този обичай и сега – предлагаме ви впечатляваща негова изповед.

– Г-н Найденов, къде бяхте на Коледа?
– На Бъдни вечер и Коледа бях вкъщи. Обикновено не приемам ангажименти за тези светли дни. Не съм голям традиционалист по отношение на храната, защото съм в нескончаем ремонт. Превърнал съм хола в столова. Не вярвам скоро да се случат нещата вкъщи, защото българските майстори сега са по-зле и от таксиметровите ни шофьори. А знайно е, че и Сталин не е успял да се оправи с шофьорите. Имам добър приятел, който се занимава с издаване на обекти. Той непрекъснато ми се оплаква точно от майсторите. Казва, че причината да не се получават нещата, както трябва, не съм аз – нещо, в което ме набеждават моите близки. Не, забавянето не е, защото съм педантичен. Причината е друга – всебългарска, за съжаление. Като отидем в Лондон, пеем пред публика, в която 60% от хората са български майстори, изнесли се извън родината.

– Имате ли още проблеми със съседите си покрай ремонта?
– Година и половина имах проблеми заради някои съседи, но в момента всичко вече е наред в това отношение. Сега просто търся майстори.

– 1 януари е двоен празник за вас – Нова година е, а и имате и имен ден. Къде и как ще посрещнете 2020-а?
– В новогодишната нощ ще бъда в „Арбанаси”. Не се знае в колко часа ще легнем да почиваме и след това кога ще пътуваме за София. Ще почерпя колегите и приятелите си, това е сигурно. Младите изпълнители са много практични и пеят под определен час – внимават за секундата да не надвишат времето, за което са се уговорили. При мен това не може да се случи. Как може да откажеш на хората да им попееш, колкото и да си изморен и да бързаш? Изкуството в световен план не е това, което беше. Всичко сега е компютри. Младите малко или много се принуждават да се приспособят към тази среда. Стават ненужно практични, но публиката усеща, не можеш да я излъжеш.

– Отдавна не сте пял на площада на 31 декември…
– Бил съм много пъти на открито, но вече – не. Имал съм и страхотни празненства на 31 декември срещу 1 януари. Веднъж и Христо Стоичков беше на масата, но си тръгна. Вежди Рашидов беше министър на културата тогава.

– Каква беше за вас отиващата си 2019 година?
– Пътуваща. Ненужно много пътувах дори. Говорили сме с моя импресарио, че трябва да намалим малко темпото. Макар че колегите, с които работя, не искат. Те гледат, колкото се може повече да работим. Повече участия – повече приходи за тях. То и за мен е така, но общо взето прекаляваме. България не е гигантска държава и трябва да се съобразяваме с това. Работим основно в няколко големи града и изпускаме по-малките. Преди години отивайки в Стара Загора, след това пеехме и в Нова. Сега големите градове са пренаситени. Обикаляме едни и същи заведения, където хората ми научават и кътните зъби, и пломбите. Навремето не работехме често в един и същ град. И шефовете в ДО „Музика” се съобразяваха.

– Казвате, че големите градове са пренаситени и пеете пред една и съща публика, но на вашите участия заведенията се пукат по шевовете…
– Хубаво, искат ме хората. Но колко пъти сме гледали Елтън Джон и Том Джоунс, Стинг? Световна звезда не може да си позволи такова нещо, а камо ли почти всяка вечер да е на едно и също място. От друга страна ни карат да пеем и много късно и сума ти хора – бизнесмени, дори милиардери, не могат да гледат втората част от рецитала, която започва чак след 1.30 часа през нощта. Мен хората ме искат и защото пея доста време и им уйдисвам на акъла.

– Догодина ставате на 70. Как ще отбележите юбилея? С концерт в НДК ли?
– Ставам на 32 (смее се). Повече от това няма как да пътувам. В последния месец няколко съм бил на сцената в НДК. Аз мога дори да отида до там по домашни чехли, защото живея съвсем наблизо. Човек където и да излезе, ако е в много добра форма, винаги ще бъде празник за присъстващите.

– Тоест не обмисляте концерт в зала 1?
– Едва ли ще го направя. Не ми се занимава с отчитане на билети. А и не смятам, че ми е необходимо.

– Можете да си намерите и спонсори за голям концерт…
– Познавам най-богатите хора в България. Те ме уважават, защото никога не съм поискал пари от тях. Вальо Златев беше единственият, който буквално ме накара да издам албум – като беше в „Лукойл”. Само той ми е бил спонсор и то преди много години. На повечето мои колеги това им е основна задача – да намерят някой, който да ги финансира. Аз обаче съм от старото поколение и не обичам да бъда длъжен на никого. Не желая да търся, да се моля. Не сме го докарали дотам, че хем да правим концерт, хем да го удряме на просия.

– А автобиографична книга да очакваме ли от вас?
– Може и да стане. Богдана Карадочева ще ми я напише. Тя знае всичко за мен и ако аз не се сетя някоя важна подробност, тя ще ми я припомни.

– Преди време се бяхте зарекъл да не правите нов репертоар. Наскоро обаче излезе песента ви „На случайна гара”…
– Хубаво е, че хората много бързо реагираха на нея. „На случайна гара” набра скорост, а е трудно нова песен да се състезава с утвърдените хитове.

– Песента ви с Богдана Карадочева „Нова година” преди време попадна в някаква безумна класация – уж за най-досадни парчета. Това обиди ли ви?
– Няма как да ме засегне подобна глупост. Песента „Нова година” се пее от целия български народ от много време. Тя е като химн. Беше сложена редом до песни на Мария Кери, Уитни Хюстън, Джордж Майкъл във въпросната класация – все емблеми за Коледа и Нова година. Имаше едно интервю с Мик Джагър, където го питат за отношението му към ню уейв, новата вълна. Отговорът му е: „Не знам, какво да ви кажа за новата вълна, защото ние сме от постоянната вълна”. От тази гледна точка пожелавам на хората, които злословят, и те да станат част от постоянната вълна.

– Замислял ли сте се да слезете от сцената?
– Досега не съм, но, както казах, ще намаля малко темпото. Издържам здравословно и гласово, но е прекалено преекспонирането ми. От друга страна не мога и лесно да махна с ръка и да редуцирам максимално участията си, защото екипът ми разчита на тях за прехраната си.

– Отказвали ли сте песни, които са станали емблеми на други ваши колеги?
– Стефан Димитров ме уцелва много. Той отлично ме познава. Каза, че песента „Там” е за мен и тя стана хит за часове. С него имаме някаква съдбовност. Тончо Русев беше същият – знаеше за кого пише и какво. Отказах песента „Аз съм другият”. Тя беше написана за мен, пял съм я преди Васко Петров, но по стечение на обстоятелствата така и не я записах. В момента я изпълняваме на участия. Същото се случи с „Черно и бяло”, която стоеше дълго време в чекмеджето на бюрото ми. То дори и не съм ги отказвал тези песни. Просто възникваха ситуации, които не ми позволяваха да реагирам веднага, имах доста ангажименти. Но съм радостен, че други колеги ги записаха и те се превърнаха в техни визитни картички.

– Наскоро претърпяхте тежка катастрофа и за късмет оцеляхте…
– Не е първата катастрофа в живота ми това. Вечерта имах участие и ако не бяха новините, никой от присъстващите на рецитала нямаше да разбере, какво сме преживели преди часове с импресариото ми Ивайло. Веднага след удара аз дори не знаех дали имам крака, идваше ми направо да вия от болка. Бях без предпазен колан и добре, че не изхвърчах през предното стъкло. Колата ни беше на хармоника. Първото нещо, което ме попитаха полицаите, беше „Тази вечер ще работим ли?”. В този момент даже не осъзнах, какво ми казват. Ангажиментът ми вечерта беше във военния завод в Казанлък. Влизайки там, хората започнаха да пляскат – явно зарадвани, че съм жив, явно оценили, че все пак съм отишъл да пея. Интересното е, че нашата катастрофа е обявена първо в Би Би Си и от там е тръгнала информацията към българските медии. Лимузината, в която се ударихме, е возила някакъв шеф на „Мерцедес”. Човекът изобщо не се появи, дори не излезе от колата. Само шофьорът дойде и ми помогна да сляза. Обясни ми, че ще отбият отстрани, за да не се вижда автомобилът.

– Изясни ли се каква точно е била причината за катастрофата?
– Мерцедесът намали за части от секундата и се блъснахме в него. Ако не се беше ударил Ивайло в лимузината, а в нещо друго, едва ли щяхме да оцелеем. От едната страна беше мантинела, от другата – тир. Предния ден Ивайло беше сменил спирачките и явно и това беше допринесло за ПТП-то – явно не са работили добре. Оказа се също така, че не е имало знаци, които да предупреждават, че пътят се стеснява. Имало е още 4-5 катастрофи същия ден.

– Богдана Карадочева се притесни много за вас, след като научи за ПТП-то ви. Какво е тя за вас?
– Тя е като катализатор – за части от секундата може да прецени един текст. Дори е пипнала последната ми песен „На случайна гара”. Богдана е човекът, който ме е научил, че думичките трябва да говорят нещо, че е нужно послание. Усеща детайла, а това е много важно за мен. Трудно е да се намери някой толкова фин като нея в днешно време. Много от колегите ми ги е страх от нашето приятелство, приемат го като заплаха. Те не могат да разберат, че нито билбордовете, нито „космическите” ротации по медиите могат да излъжат и заблудят драгия зрител. Стоянка Мутафова и Лили Иванова са типичен пример за любовта на народа. Хората казват „нашата Стояна”, „нашето Лили”. Аз малко се плаша, когато почитатели ни прегръщат и целуват… Тончо Русев преди време беше казал: „Когато всички започнат да те хвалят, трябва да се замислиш дали това не е началото на краят!”. Много умно казано!

– Незабравима за вас случка с Богдана?
– Никога няма да забравя как на рождения й ден успяхме да нарушим всички правила в хотела в Канада. Празнувахме си и въпреки, че беше забранено да се скача в басейна, сторихме тъкмо това в полунощ. В разгара на купона Богдана беше в басейна с дрехите и дамската си чанта с документите и парите. С нея се разбираме с поглед. Можем да не си говорим, но знаем, какво мисли другият.

– Видяхме ви на поклонението на Стоянка Мутафова…
– Голям човек! Преди години пътувахме за Варна за участия в спортна зала. Взехме Стоянка от кв. „Лозенец”. Качи се в колата и цялата й коса беше навита с ролки, покрити с прозрачна кърпа и сламена огромна шапка. Седеше отзад с Ивайло, а аз отпред – при шофьора. Карахме много бързо и в един момент ни спряха катаджии. Стояна тогава каза: „Сега съм аз!”. Излезе от колата и започна с една чанта да бие шофьора по главата, викайки му: „Ти ще ме убиеш бе, как може да караш така?”. В това време се разхвърчаха ролки, шапки, кърпи… Катаджиите се заеха да спасяват шофьора от Стоянка, взеха да го оправдават, че не е чак толкова виновен – само и само да я умилостивят. Тя си го биеше много здраво… Накрая нищо не ни направиха и ни пуснаха. Тръгнахме отново, пътувахме известно време, когато изведнъж Стояна се усмихна широко и рече на шофьора ни: „Карай по-бързо, моето момче!”

– Само музиката ли е мисията ви в живота?
– Обичам музиката, но много ми допада архитектурата. Исках да стана архитект, но не можех да рисувам. Майка ми рисуваше много добре, аз – не. Може би си избивам чивиите с това, че майсторя разни неща по стените – орнаменти.

– Чувствате ли се зрял мъж?
– Не, аз съм си човек на изкуството. Хората, които са много подредени, не са за изкуство и за сцена. Много ме плаши, че днешната компютърна подреденост е причината да се случва тази музикална импотентност, която съществува. Музиката е нещо изключително красиво, в нея има спонтанност.

– Колко домашни любимци имате в момента?
– Имам две котки. Бяха три, но едната почина. Едната е по-възрастна дори от Стоянка Мутафова – според котешките години. Имам и 5 папагала. Единият е в немилост. Взех го наскоро и другите още не могат да го приемат, хич не го обичат. Оцелява засега все пак. Рибките си подарих на французойка.

– Имате ли някаква надежда, че ще получите парите си от фалиралата КТБ?
– В момента изчаквам последното дело. За съжаление, от висока инстанция ми казаха да не се надявам много, че ще мога да получа тези пари.

– Какви грижи полагате за външния си вид?
– Тежа 81-82 кг и се чувствам добре в кожата си. Темпото, с което работя, променя човек. На всяко участие свалям по килограм-два. Никога не съм използвал крем за лице  – явно по-мазната ми кожа помага да изглеждам добре.

– Пушите по време на интервюто…
– Да, хванахте ме (смее се). Но много рядко си го позволявам.